„Вчера настъпи нова година.Сухо и ледно срещнах я аз:както и тая, дето замина,нищо не носи ново за нас.“Равносметка на отминалото време, разочарование от пропиления Божи дар, поглед назад към житейския път и молитва към Бога за любов, търпение и милост. Годините след Освобождението са трудни за цяла България, а мъката на Иван Вазов се засилва от престоя му в Русия до 1889 год. Възхвалата е отстъпила място на горчивината, но духът на поета не е сломен. Той е жив и въпреки че страда, се и радва. Животът е пътуване и често след падението идва възходът - „успях живота тежки да съзря / пак мил и хубав... О, благодаря.“Иван Вазов е един от най-известните български писатели и поети, живял в годините 1850-1921. Животът и творчеството на Вазов са белязани от два периода – Възрожденски и следосвобожденски. Дебютира през 1870 год. със стихотворението „Борба“, а шест години по-късно издава първата си стихосбирката. Обемното творчество на Иван Вазов обхваща почти всички жанрове, като негово дело е първият български научнофантастичен разказ („Последният ден на ХХ век“, 1899) и първата българска фентъзи поема („В царството на самодивите“, 1884). Вазов се определя като „хроникьор на епохата“, а Гео Милев от своя страна го нарича „патриарх на българската литература“. Произведенията на Вазов могат да се четат като поезия, но и като история на България. Той заема достойно място сред българите, допринесли за утвърждаването, съхранението и развитието на нацията.
