Възрожденската слава е отмита от следосвобожденския срам. Героичното минало е изместено от моралната низост, възцарила се края на XIX век. Чрез „Драски и шарки" Вазов умело критикува действителността, от която той самият е част. Заема позицията и на съдник, и на свидетел на епохата. Посочва и укорява духовния упадък, докато същевременно припомня възрожденските ценности, които все още могат да бъдат събудени у българина. „Драски и шарки" е сборник с разкази, които са едновременно изпълнени с критика, реализъм и патос, и благодарение на тях Вазов оставя за идните поколения доказателство за реалната картина в България – и възвишена, и принизена.
Иван Вазов е един от най-известните български писатели и поети, живял в годините 1850-1921. Животът и творчеството на Вазов са белязани от два периода – Възрожденски и следосвобожденски. Дебютира през 1870 год. със стихотворението „Борба", а шест години по-късно издава първата си стихосбирката. Обемното творчество на Иван Вазов обхваща почти всички жанрове, като негово дело е първият български научнофантастичен разказ („Последният ден на ХХ век", 1899) и първата българска фентъзи поема („В царството на самодивите", 1884). Вазов се определя като „хроникьор на епохата", а Гео Милев от своя страна го нарича „патриарх на българската литература". Произведенията на Вазов могат да се четат като поезия, но и като история на България. Той заема достойно място сред българите, допринесли за утвърждаването, съхранението и развитието на нацията.
